Напразно моят уморен, измъчен ум отчаяно се опитваше да схване  и разбере сложните същества, сътворени от Създателя на Звездите. Буйното му въображение създаваше космос след космос, и всеки космос притежаваше отделен дух, проявяващ се в безкрайно количество от разнообразни форми; и всеки космос във висшата точка на развитието си достигаше по-голямо просветление от предишния; и всеки беше все по-малко понятен за мен, отколкото предишния.
          
Накрая въображението ми ми подсказа, че Създателят на Звездите е сътворил своя окончателен, висш и най-сложен космос, в сравнение с който всички останали вселени не бяха нищо друго от внимателна подготовка. За това последно творение мога да кажа само едно: неговата органична структура включваше в себе си основните черти на всичките му предшествениции, освен това още много друго.
          
Невъзможно е да се изрази цялата сложност на  този висш космос. Постепенно аз трябваше да повярвам, че неговата връзка с всеки предишен космос е примерно такава, както връзката на нашия космос с всяко човешко същество и даже с всеки физически атом. Всичките видени от мен вселени, се оказаха нещо като огромен биологичен вид или атоми на един елемент. Вътрешният живот на всеки космос - "атом" в такава степен се отнасяше /и в същата степен не се отнасяше/ към живота на окончателния космос, както животът на клетките на главния мозък или на единия от неговите атоми се отнасят към живота на човешкият разум. Въпреки огромните разлики между степените на тази зашеметяваща йерархия от творения, аз чувствах потресаващото тъждество на техния дух. По замисъла на Създателя на Звездите, венецът на творението трябваше да включва в себе си общност и абсолютно ясен, творчески разум.

Моят разум отчаяно се опитваше да определи поне по някакъв начин формите на окончателния космос. С възхищение и ужас аз видях само крайчеца на невероятно сложния "висш космос": планетите, плътта, духа и съобществата на най-разнообразните индивидуални същества, достигнали висша степен на самопознание и взаимно озарение. Но когато аз се опитвах по-внимателно да се вслушам в музиката на одушевените безкрайни светове, до мен достигнаха мелодии не само на неизразима радост, но и на безутешна мъка. Защото някои от тези висши същества не просто страдаха, а страдаха в мрак. Те бяха надарени със силата на абсолютното озарение, но бяха лишени от възможността да я използват. Те страдаха така, както никога не бяха страдали съществата, стоящи на по-ниски стъпала в духовното си развитие. Тези страдания бяха непоносими за мен, жалкия пришелец от по-неразвит космос. От ужас и жалост аз в отчаяние "затворих ушите" на своя разум. Аз, нищожният, отправих упрек към Създателя си, че никакво величие на вечността и абсолюта не може да бъде оправдано с такива мъчения на духовните същества. Аз закрещях, че даже ако тези страдания, чийто отзвук дойде до мен, са само черни нишки, за разнообразие вплетени в златен гоблен, а целият останал космос е само едно блаженство, - все едно не трябва да се допускат подобни мъчения на пробудили се духовни същества. Каква дяволска злобна сила , питах аз, не просто мъчеше тези величествени същества, но и ги лишаваше от най-висшата им утеха - екстаза на съзерцанието и преклонението, което се явява първородно право на всички пробудили се духовни същества?
      
Беше време, когато аз самият, бидейки колективен разум на слаборазвит космос, хладнокръвно се взирах върху разочарованията и тъгите на своите малки "съставни" части, осъзнавайки, че страданията на тези сънни същества - това е неголямо заплащане за просветлението, което Аз внасям в реалността. Но страдащите индивиди на окомчателния космос, според мнението ми, принадлежаха към същият космически умствен порядък, както и Аз, а не към такива крехки, смъртни същества, които внесоха своя печален принос в моето раждане. И ето това аз не можех да понеса.

И все пак аз смътно разбирах, че окончателният космос беше и очарователно произведение със съвършенни форми, и че всичките мъчения, колкото и да бяха жестоки за страдащите, в крайна сметка, влагаха своя принос в просветлението на общокосмическия дух. В крайна сметка, в този смисъл индивидуалните трагедии не бяха напразни.
        
Но всичко това не значеше нищо. На мен ми се стори, че през сълзите на страданието и протеста, аз виждам, как духът на окончателния и съвършен космос гледа своя Създател. Тъмната сила и светлият разум на Създателя на Звездите намира в своето творение изпълнение на желанията си. И взаимната радост на Създателя ня Звездите и окончателния космос, колкото и да е странно, даде началото на самия абсолютен дух, в който присъстваха всичките времена и цялото битие. Защото духът, който беше плод на този съюз, застана пред моят измъчен разум едновременно като причина и следствие на всички предстоящи неща.
        
Но това мистично и далечно съвършенство не значеше нищо за мен. Чисто по човешки скърбейки за страдащите висши същества, Аз презирах своето първородно право на възторг от това нечовешко съвършенство и отчаяно исках да се върна в своя слаборазвит космос, в своя човешки и заблуждаващ се свят, за да застана рамо до рамо с моят полуживотински вид в борбата със силите на мрака и с безразличните безжалостни тирани, чийто мисли се явяваха разумните и страдащи стветове.
        
Не успявайки да осмисля това предизвикателство, заключаващо се в това, че аз затворих и заключих вратата на малката  тъмна килия на моето "Аз", и стените й рухнаха под натиска на ослепителна светлина, и моите незащитени очи отново бяха изгорени от неговата нетърпима яркост.
        
Отново? Не. Просто моето въображение ме върна към този момент на ослепително избухване, когато аз разпрострях крилата си, за да полетя към Създателя на Звездите, и бях поразен от ужасна светлина. Но този път аз по-ясно осъзнах, какво именно ме събори.

Този път, Създателят на Звездите, към когото аз действително се приближих, застана пред мен не само като творящ, и следователно, преходен дух. Този път той се представи като вечен и съвършен дух, който включва в себе си  всички неща и всички времена и вечно ги съзерцава в безкрайно разнообразие. Тази ослепителна светлина, която ме вкара в състояние на сляпо поклонение, сега ми се стори мъждукане пред всепроникващото усещане на вечния дух.
        
С болка, ужас и в същото време, с известно признание, и даже с преклонение, аз почувствах нрава на вечния дух, когато той с един интуитивен и вечен поглед обхвана всичките ни животи. В този поглед нямаше никаква жалост, никаква помощ, никакъв намек за спасение. Или в него беше цялата жалост и цялата любов, но го владееше леден есктаз. Този поглед спокойно препарираше, оценяваше и слагаше по местата им нашите счупени животи, нашите увлечения, нашите глупости, нашите измени, нашите обречени от по-рано благородни постъпки. Да, този поглед всичко разбираше, съчувстваше и даже състрадаваше. Любовта не беше за него абсолют. Това беше съзерцанието. И въпреки че духът познаваше любовта, той познаваше и ненавистта, защото в характера му присъстваше жестоката наслада от съзерцанието на което и да е ужасно събитие и радостта от падането на достойните. Изглежда на духа бяха познати всички страсти. Над всичко стоеше кристално чистият и абсолютно леден екстаз на съзерцанието.
        
И ето този хладен, преценяващ поглед, не, даже не на учен или жудожник, и беше източникът на всичките ни живот! И ВСЕ ПАК АЗ МУ СЕ ПОКЛАНЯХ!
      
Но това не беше най-лошото. Защото, говорейки, че същността на духа беше съзерцанието, аз му приписвах усещания и емоции на смъртен човек, и сякаш се утешавах, въпреки че това беше слаба утеха. Но истината за вечния дух беше неизразима. За него не можеше да се каже нищо, което да бъде истина. Възможно е и да може да бъде назован дух, само с много голямо пресилване. Но и да не бъде назован така също би било грешка. Защото, каквото и да беше той, това беше нещо повече, отколкото духът в човешкото разбиране на тази дума. Този непонятен и страшен "голям дух" се явяваше за човека и даже за космическия разум ужасна тайна, предизвикваща възхищение.

Превод: Delfin