Изложението на световете на Възмездието започва с чистилищата, защото те са по-близо до нас, отколкото другите; те са съизмерими с понятията привични за нас, а в случаите на низходящ път след смъртта спускането започва именно от чистилищата. В по-голямата част от случаите той се ограничава само с чистилищата.
Думата "чистилище" е взета от католицизма, но с католическите представи панорамата на това, за което ще стане дума, съвпада далече не във всичко.
Чистилищата на различните метакултури се различават едни от други, даже взети поотделно, всяко от тях претърпява значителни промени през вековете. Сформирали са се също в различни епохи. В метакултурите на древността, включително Византия, тях не ги е имало изобщо. По-точно - на тяхно място е имало светове на безизходно страдание; отглас от мистичното знание за безизходността на страдалищата отчетливо се чува в по-голямата част от древните религии.
Най-дремното от чистилищата принадлежи към Индийската метакултура; именно този синклит първи в историята на човечеството е достигнал такава мощ от Светлина, каквато е била нужна за възпрепятстване силите на Гангутър /Дявола ?/ да превърнат в страдалища сакуалата на някои слоеве на изкупление след смъртта, която Индийската метакултура е наследила от най-древните човечества - демоните и титаните. По-късно в чистилища били превърнати някои слоеве от метакултурите на еврейството, християнството и исляма: тук решаващо значение имало възкръсването на Исус Христос, Неговото слизане в демоничните светове и последвалата след това, в продължение на векове, борба на християнските синклити с демоните за облекчаване на Закона за възмездието. Но с Византийската метакултура тази борба не се увенчала с победа. Вражеският лагер оказал непреодолима съпротива; в последствие на тази борба Византийската метакултура се откъснала от Енроф. Аз мимоходом споменавах вече за многозначителността на това обстоятелство, че византийското православие не приело идеите за чистилищата, когато те се появили в западната Църква. В ужасяващите перспективи на вечни мъки, очакващи грешната душа, следва да се търси и горещото вещество на този аскетичен максимализъм, с който горял византийският религиозен дух до самият край на своята история. Да, пред духовидците на Византия есхатологичната дълбочина се разгърнала с всичките крайности на своята демонична жестокост.
В Руската метакултура първият шеол бил създаден през ХІІ век, бидейки преобразуван от страдалища със силите на Христос. С течение на времето той променил малко своя вид; изменили се и тези кармически товари, които влекат след себе си умрелите в този свят. Впрочем, механичната част на действие на Закона за възмездието остава, разбира се, непроменена, винаги и навсякъде: тя се състои в това, че нарушаването на нравствените закони води след себе си натежаване на ефирното тяло на извършилия го. Докаго той е жив, натежаването на ефирното тяло остава сякаш на повърхността на триизмерния свят: при това тяло физическото играе ролятя на спасителен пояс за потъващия. Но едва връзката между тях е разкъсвана от смъртта, и ефирното тяло започва да се потапя все по-дълбоко и по-дълбоко, от слой в слой, докато не достигне равновесие със заобикалящата го среда. Такъв е, в основата си механизма. Но има и същества, които следят за неговото безотказно действие: ПАЗИТЕЛИТЕ НА КАРМАТА. Това е съвсем особена категория; сред разнообразието от демони на Шаданакар /Земята?/ това са - пришълци. Когато демоничните пълчища от планетата Дайи били изгонени от нейната брамфатура /Астрални слоеве/ надалече, в брамфатурата /астрални слоеве/ на нейния спътник, а спътникът скоро след това загинал и се превърнал в ято мъртви късчета - астероиди, неговите демонични обитатели се разпръснали в световното пространство в търсене на нови убежища. Част от тях се вмъкнала в Шадавакар /Земята/, сключвайки някакво подобие на договор със силите на Гангутър /Дявола/. Тези същества са с висок интелект, но с хладна, като лед, сфера на чувствата. На тях поравно са им чужди ненавистта и любовта, злобата и състраданието. Те взели върху себе си грижата за механизма на кармата, запълвайки загубата на жизнените си сили с еманациите на душевните мъки на тези хора, които след смъртта си в Енроф /физическият свят/ са принудени да се спускат в Скривнус, Ладреф и Мород - горните слоеве на чистилищата. Размерите на тези същества са огромни; от полупрозрачни и сиви, като мътно стъкло, телата са им правоъгълни, а в муцуните им, колкото и да е странно това, има сходство с муцуните на кучетата-пазачи, стърчащи уши и зорки наблюдателни очи. Със силите на Светлината те встъпват в борба само тогава, когато тези сили започват работа по смегчаване на законите на кармата и преобразуването на чистилищата.
Първото от чистилищата се нарича СКРИВНУС. Това е картина на обезбожествен свят и обезбожествено общество без всякакви украси. Безцветен ландшафт; оловно-сиво, никога не вълнуващо се море. Повяхнала трева, нискорастящи храсталаци и мъхове напомнят до известна степен тундрата. Но тундрата поне през пролетта се покрива с цветя; почвата на Скривнус не ражда и едно цвете. За обиталища на милионите маси от тези, които са били хора, служат тук котловини, затворени сред невисоки, но непристъпни склонове. Скривнус не познава нито любовта, нито надеждата, нито радостта, нито религията, нито изкуството; никога не е виждал и деца. Непрекъснатият труд се прекъсва само за сън, но сънищата са лишени от съновидения, а трудът - от творчество. Някакви огромни плашещи същества бодърствуват от другата страна на склоновете, от време на време те хвърлят от там купища предмети, сякаш плъзгащи се по въздуха. Всеки от предметите сам намира този, който трябва да работи над него: да се поправя никому ненужна вехтория, да се мие нещо като изцапани с масло и мръсотия шишета, да се лъскат метални отпадъци. И работата, и съня протичат предимно в баракоподобни къщи, дълги, преградени отвътре с бариери високи до пояса.
Обликът на обитателите запазва пълно човекоподобие, но чертите са размити и огладени. Те напомнят на катми, напълно приличащи си едни с други. Впрочем, паметта за съществуването в Енроф /физ. свят/ не само се пази в душите на обитателите, но и ги гложди, като мечта за изгубен рай. Най-неотстъпното от мъченията на Скривнус е - скуката от безизходното робство, тази отегчителна работа, това отсъствие на перспективи, какнито и да са те.
Защото не перспективата, а кошмарът на вечно надвиснала заплаха е единственият реален изход от тук. Изходът се заключава в това, че на морето се показва черен, приличащ на сандък кораб, бързо и безшумно приближаващ се към брега. Неговата поява вкарва обитателите в панически ужас, тъй като нито един от тях не знае, застрахован ли е от поглъщане от тъмният като в рог трюм. Взимайки известно количество от тях - тези, които товарът на кармата ги обрича на страдание в по-дълбоки слоеве, корабът отплува. Затворените в трюма не виждат изминатия път. Те чувстват само, че движението по хоризонтал се сменя с вертикално спускане, сякаш корабът е завлечен от въртящ се Малстрьом.
Със Скривнус се ограничават изкупителните страдания на тези, чиято съвест не е омрачена от паметта за тежки пороци, нито за престъпления, но чието съзнание в Енроф /физ. свят/ е било отделено от волята и влиянията на неговия шелт /Не мога да преведа тази дума/ с глуха стена от житейски грижи и мисли само за материалното.
Следващият слой прилича на предишния, но той е по-тъмен: сякаш е застинал в неопределен сумрак на границата с вечната нощ. Тук няма нито постройки, нито човешки тълпи; но всеки усеща невидимото присъствие на множество други: следи от движения, приличащи на отпечатъци на крака, издават тяхното присъствие. Това чистилище се нарича ЛАДРЕФ, и краткотрайно пребиваване в него изпитват десетки милиони. Това е - следствие от маловерието, не даващо на силите на духовността да проникват в естеството на човека и да облегчат ефирното му тяло.
Този, на когото предстои по-нататъшно спускане, субективно го възприема така, сякаш е заспал и внезапно се е събудил в променена обстановка. В действителност демоничните същества - осъществителите на кармата - го пренасят по време на полусън в друг поток на времето, въпреки че числото на пространствените координати - три - остава непроменено във всички шеоли.
Изкупващият своята карма се озовава сред пълен мрак, където слабо фосфоресцират само почвата и редките еквиваленти на растения. Благодарение на светещите скали ландшафтът не е лишен тук-таме от някаква мрачна красота. Това е последният слой, където все още има това, което ние обобщено наричаме Природа. За следващият слой ще бъде свойствен само урбанистичен ландшафт.
Тук, в МОРОД, царува абсолютна тишина. Всеки, пребиваващ в този свят, не възприема изобщо другите обитатели и е уверен в пълната си самота. Голяма мъка от чувство на тежка изоставеност го обхваща, като желязна черупка. Напразно е да се хвърля, моли, вика на помощ, иска - всеки е предоставен на общуване само със своята душа. А душата е престъпна, паметта й е опетнена с извършеното на Земята злодеяние, и за такава душа няма нищо по-плашещо от уединението и тишината. Тук всеки разбира смисълът и мащабите на извършеното на земята зло и изпива до дъно чашата на ужаса пред своето престъпление. От този безкраен диалог със самия себе си нещастника не го отвлича нищо, даже борбата за съществуване. Защото тук няма никаква борба, храната е наоколо в изобилие, това са няколко вида почви. Дрехи? Но в голяма част от слоевете, в това число и в Мород, ефирното тяло само излъчва обличащата го тъкан: тази, с която ние заменяме дрехите. И ако в световете на Просветлението тя е прекрасна и светеща, то в Мород творческата загуба на неговите обитатели позволява да се създават само ефирни парцали. Впрочем, подобно просешко облекло облича и астрално-ефирното същество на изкупващия още в Ладреф.
Този, чиято съвест не може да очисти и Мород, го чака вече не спускане в следващия слой, а внезапно и страшно пропадане в него: това има прилика с тресавище, в което нещастникът е попаднал неочаквано за себе си и което го всмуква: първо краката, после туловището, накрая главата.
Повествованието достигна АГРА, слоят на черните угри /угар/, между които са размесени, като острови, огледално-черните отражения на великите градове на Енроф /физ. свят/. Този слой, както и всички чистилища, няма космическо измерение. Затова тук нямо нито слънце, нито луна, нито звезди: небето се възприема като плътен свод, обвит в постоянна нощ. Някои предмети светят сами, мъждиво свети и земята, сякаш е пропита с кръв. Цветът тук е преобладаващо един: в Енроф ние не сме способни да го видим, и по впечатлението, което той прави, по-скоро напомня на тъмно-пурпурен. Сякаш това е същият цвят, който във физиката се нарича инфрачервен.
Външният облик на тези, които са паднали в този свят, напомня, до известна степен, обликът на джуджета: човекоподобието още е съхранено, но формите са уродливи и мизерни. Ръстът е намален. Движенията забавени. Никаква материалност, която да замества дрехите, тялото им вече не излъчва; царува безпомощна голота. Едно от мъченията на Агра е - чувството на безсилен срам и съзерцание на собствената оскъдица. Друго мъчение е в това, че тук започва за първи път да се изпитва тръпчива жалост към другите подобни и идва разбирането на личният дял отговорност за тяхната трагична съдба.
Третата мъка за тези нещастници е - страхът. Той се поражда от наличиета в Агра и на други същества, хищници от демонична порода: наричат се волгри. Когато ние се приближихме до сграда, съставляваща тъмноефирното тяло на Инженерния замък, аз различих седящо неподвижно на покрива същество, огромно, голямо колкото гущер от мезозойската ера. То беше от женски пол, тромаво и ровещо, със сива, шуплеста кожа. Сиротно притиснала се с бузата си към кулата и прегърнала я с дясната си лапа, бедната неподвижно гледаше пред себе си със съвсем пусти, както ми се стори очни кухини. Тя беше дълбоко нещастна. Според мене, на нея мъчително й се искаше да крещи или да вие, но тя нямаше нито уста, нито паст. Впрочем, изпълнено с опастности можеше да бъде и самото чувство на жалост към нея: лукавата хищница причакваше жертва, и жертвата можеше да бъде всеки от тези, които бяха хора. В животински страх пред волгрите бедните джуджета се криеха по ъглите или се прокрадваха, затаили дишане в подножията на сградите, избрани от тези чудовища. Да бъдеш изяден, по-точно всмукан от волгър през неговата пореста кожа, значеше да умреш в Агра, за да възникнеш още по-надолу, в БУСТВИЧ или в страшният РАФАГ. По-късно аз видях, че волгрите са - многобройни -, че те отчасти са разумни и че грубата, мрачна цивилизация, с която се отличава Агр, е именно тяхно творение. Механични приспособления, облекчаващи труда, те още почти нямаха. Те ръчно натрупваха от някакъв материал, приличащ на стволовете на гиганстките дървета в Калифорния, сгради, които аз видях наоколо, и всяко късче от този материал, плътно прилепващ към останалите, започваше да свети мъждиво-пурпурно, не осветяващ почти нищо с излъчването си. В какво се състоеше връзката между сградите в Енроф /физ. свят/ и съоръженията на волгрите в Агра, за мен остана неясно.
Звукова реч те нямаха, но имаха нещо от рода на жестовете. Сградите ги строяха, за да се укриват в тях от кратките проливни дъждове, налитащи почти ежеминутно. Дъждовете бяха черни.
Странно е и това, че волгрите имаха три пола, а не два. Мъжкият индивид оплодява индивид от среден пол, която известно време изнася зародиша вътре в себе си, а после го предава на бъдещата майка.
Но тук-таме в тази цивилизация се смесваха, като острови, безмълвни, изобщо не светещи сгради. Волгрите даже не се приближаваха до тях: нещо им пречеше, нещо, което за мен беше невидимо. Това бяха единствените убежища от волгрите, където мъчениците на Агра можеха поне за кратко време да бъдат в безопастност. Кой ги е построил? Кога? От какъв материал? Не зная. Гладът не даваше на нещастниците да се крият в тези приюти: той ги гонеше в търсене на хранителна плесен, покриваща фундаментите на този безрадостен град.
Ако тежката карма не направи този, който е попаднал тук, жертва на волгрите и той не се озове в следващия от долните светове, рано или късно го очаква трансформация, която го изкачва нагоре. Завършващият своето изкупление постепенно започва да се променя телесно. Той се увеличава на ръст, започват да се проясняват чертите на лицето, напомнящи чертите, които той е имал някога, и волгрите не смеят да се доближат до него. Самата трансформация става с помощта на братята от Небесна Русия: спускащи се в Агра, те обкръжават приключилият тежкото и продължително изпитание. Да присъстват на това събитие могат само тези от джуджетата, на които скоро им предстои да бъдат издигнати от тук по същия начин. Но докато те гледат на ставащото отстрани, на тях им се струва, че братята от синклита сякаш издигат освободеният върху крилете си или върху гънките на светищите си покривала. Волгрите, обхванати от мистичен трепет и страх, гледат това събитие отдалече, но не са в състояние да разберат нещо.
Стълбата на възхождението не е закрита пред нито една демонична монада, даже пред волгрите. Но за подобно обръщане се изисква такава изостреност на съзнанието, каквато не се среща тук почти никога.
"Роза мира" на Даниил Андреев
Превод: Delfin
