Какво всъщност означава хиперактивност? Защо през последните години непрекъснато се говори за това състояние? Защо толкова много нови деца по целия свят биват диагностицирани като "хиперактивни"? Бих искала да осветя темата за хиперактивността от повече страни и да обясня как бихме могли да се научим да приемаме проблема на тези деца на сериозно и да ги разбираме по-добре.

Както вече споменах, немскоезичното пространство хиперактивността се обозначава най-често с абревиатурата ADSH, което означава синдром на дефицит на вниманието, придружен с хиперактивност. За същото се използва английската абревиатура ADHD. Думата хиперактивност говори сама за себе си, тоест - преголяма активност или двигателно безпокойство.По-малко известен, но въпреки това широко разпространен е пасивният синдром ADSH (ADHA). Тук с "Н" е обозначена не хипер-, а хипоактивността, която по своята същност представлява противоположното явление, тоест - по-ниска активност или двигателна недостатъчност.

В днешно време постоянно се говори и пише за тези болестни състояния, защото се допуска, че ужасяващо голям брой деца са хиперактивни. Това на свой ред дава повод за размисъл, тъй като колкото повече са страдащите, толкова по-голяма е вероятността да не става дума за истински психически дефицит. Така или иначе проблематична остава липсата на единна клинична карти-на. Всеки хиперактивен се отличава със съвсем специфична, индивидуална хиперактивност. Симптомите са подобни, но проявленията при отделните пациенти са различни. Както вече казах, децата, получили тази диагноза през последните години, са невероятно много, а сред тях индиго-то се среща доста често. Типичното хиперактивно дете е предразположено към движение. To непрестанно размахва ръце и крака, работи с мускулите си и не е в състояние да седи мирно. Вечно разказва нещо, говори необикновено много. В училище обича да става от чина си, вкъщи - от масата и въобще при всякакви ситуации - да напуска мястото си. Тича, скача, катери се навсякъде и наложи ли се да спре, не винаги успява. Сякаш постоянно е устремено нанякъде и тласкано от нещо; прелива от излишна, трудно контролируема енергия. При него липсват обичайните двигателни задръжки за сензомоторните импулси.

Хиперактивното дете изстрелва отговора преди още въпросът да е зададен докрай и пръска край себе си безпокойство и раздразнение. Същевременно изразходва толкова много енергия, че от едното гледане можеш да се почувстваш изтощен. Често се държи като подгонено. Трескаво и тревожно е, и неспособно да изпита удоволствие от каквото и да било. Освен че сякаш не се чувства добре в собствената си кожа, то някак не усеща истински тялото си и в резултат на това неминуемо се сблъсква с определени трудности. Мускулите му не могат дълго да изпълняват статични опорни функции и го карат да заема различни нови положения и позиции. Когато се налага да седи по-дълго на едно място, се стресира допълнително и се изнервя.

Хиперактивното дете притежава обаче и множество положителни качества, в повечето случаи е мило, искрено, контактно, разговорливо, съобразително, интуитивно и високоинтелигентно, a понякога и - щедро и великодушно. Но тези добри страни проличават само за кратко, защото прекомерното блуждаене на тялото и мислите му взема превес.

Как да понасяш всичко това с часове? Тук обаче става дума не само за понасяне, но и за възпитание. Една почти невъзможна задача, когато трябва да се грижиш и за другите си деца! Положението на родителите и особено на майката, която прекарва най-дълго време с хиперактивното си дете, е наистина трудно. Понякога причината за проблемите остава неясна, поради което майката започва да се изпълва със съмнения и да изпитва чувство за вина, нерядко подсилвано от неразбирането на средата. Най-важното за нея е първо да повярва, че няма никаква вина. Но тя, разбира се, е онази, която износва детето, проявяващо понякога забележителна активност още по време на бременността. Тя е онази, която се грижи за него, докато е малко и затова е най-силно стъписана.

В реферата си за родителските начинания в подкрепа на хиперактивните деца госпожа Едит Класен, доктор по философия и специалист по клинична психология от Мюнхен, описва положението на майката и на семейството на едно такова дете по следния начин: "Като оставим настрана особеното объркване на майката поради погрешни психоаналитични постановки, тя е онази, която от самото начало страда най-много. Освен че е твърде немирно още докато го носи в корема си, малкото й създава грижи и като пеленаче по отношение на кърмене-то, спането, по-късно - яденето и пр. Тя трябва да се оправя някак си с това, че постоянно плаче и пищи, че си блъска главата в проходилката с определена ритмичност, че не иска да го носят на ръце или да го милват и не й дава мира нито за миг!

В началото най-често и двамата родители се опитват с най-нормални възпитателни мерки да направляват и закрилят детето, чиито странности стават още no-забележими, щом проходи. Скоро се убеждават, че на рожбата им все пак се удава дори още докато пълзи да се измъкне от кошарката, да изпосъбори и изпоразкъса всичко, да им се изплъзне през врати и прозорци, да игнорира всяка опасност и да се окаже долу на уличното платно. Сега изведнъж: всички се вторачват - съседите, учителките в детската градина, роднините и познатите. Те почти без изключение заявяват: вие не се справяте с възпитанието на детето, не внимавате, нямате авторитет пред него; я моето дете да се държеше така...! Заваляват упреци и обвинения - все разрушителни удари по родителското самочувствие. Горките хора се чувстват все по-безпомощни. Изпробвани са всички наказания и награди - безуспешно.

Когато дойде време хиперактивното дете да тръгне на училище, към неговата необузданост се добавя и агресията. To отхвърля всеки авторитет, противи се срещу заповеди и забрани, иска да промени драстично правилата на семейната заедност в своя полза. На масата се държи непоносимо; в колата непрекъснато хленчи; чупи предмети и бие другите деца. Тази на пръв поглед придружена с враждебност агресия в действителност представлява вероятно повишена възбудимост, импулсивност, безпомощност. Факт е, че детето шокира с поведението си навсякъде и по всяко време и не на последно място - в училище. Оттам родителите също получават оплаквания и предупреждения. Но каквото и да предприемат, резултат няма. Тогава започват да се упрекват взаимно. Единият бил прекалено ларж:, другият - прекалено строг. Бащата издава забрана за излизане, но не cи e y дома, за да проконтролира изпълнението. Майката пък се оплаква, че тя единствено трябва да влачи целия товар. Често възникват ситуации, при които детето получава от тях противоречиви послания: "Веднага отиваш да спиш!"/ "Можеш да догледаш филма докрай!" Както и да реагира, то няма да удовлетвори желанието на единия родител, а всъщност би трябвало да обича и да слуша и двамата! На практика тези двусмислени послания са много по-объркващи, отколкото в дадения пример, а въздействието им, разбира се - още по-коварно.

Братчетата и сестричетата на хиперактивното дете не го разбират. Те го мразят, защото е досадно, пречи на всяка игра и занимание, не слуша какво казват мама и татко, никога не разтребва, нищо не довършва докрай. И още - защото очевидно " има само педал за газта, но не и спирачка". To бива изолирано от тях, от другарчетата си по игра, от съучениците си. Освен че се самоизолират, родителите също биват изолирани, тъй като и възрастните не харесват детето им и не одобряват "грешките им при възпитанието му", респективно - избягват да общуват с тях. Заклеймяване и изолация отвън, разногласия вкъщи, пълна безпомощност и безперспективност - цялото това бреме води до развод, тоест - разпад на семейството и, за съжаление, no-често, отколкото ни е известно - до малтретиране на децата."

Изглежда, че хиперактивността се проявява почти винаги в комбинация със синдрома на дефицит на вниманието и се категоризира от повечето терапевти, психолози и лекари по-скоро като смущение. Тя се наблюдава ведно и с други разстройства от рода на синдрома на Турет1, отравяне с олово, легастения и умствена изостаналост. Това, че симптомите й се припокриват донякъде със симптомите на други смущения като, например, депресия, маниакална депресия, страхови състояния или личностни разстройства, затруднява дефинирането на единна, цялостна клинична картина.

Като цяло се твърди, че децата с ADDH имат генетични отклонения, чието по-обстойно изследване в бъдеще е наложително. Възниква обаче въпросът дали обозначенията ADD и ADDH не са безпомощни опити отклоненията от обичайните поведенчески модели на децата просто да се "натикат" в някаква категория, за да се предприеме все пак нещо по отношение на тях. Дали в това ново поколение no-скоро не се извърша някакво естествено, но непонятно за нас генетично-биологично преструктуриране, към което в неразбирането си не знаем как да подходим?

Алън Заметкин от Американския национален институт по психично здраве твърди, че биологичната причина за ADDH започва полека-лека да изплува на повърхността: Още не момеем с точност да кажем каква структура или химическа субстанция се е променила в случая. ADDH e като високата температура -момее да е предизвикана от много неща." В резултат на изследвани-ята си Заметкин е установил, че един от рецепторите за хормона на щитовидната жлеза показва отклонения при 70 до 80 процента от хората с ADDH2.

Сдружението Ювемус" за подпомагане на деца и възрастни с частични проблеми в успеваемостта пише: Според съвременната наука ADDH e вродено нарушение в мозъчната обмяна на веществата. Тъй наречените невротрансмитери или се произвеждат в значително по-малко количество, или твърде бързо се изразходват."

Учените при университета в Торонто са установили връзка между ADDH и три гена, които кодират рецепторите за невротрансмитера допамин. По време на други изследвания са открити отклонения в структурата на мозъка и големината на определени негови части у деца с ADDH. Забелязана е и зависимост между различните дефицити и алергиите спрямо глутен* или сладки храни. Всички тези изследвания обаче са в начален стадий и ще отнемат много време, докато бъдат предоставени конкретни и приемливи за науката доказателства. Ако се констатират физиологични отлики при хиперактивните деца, които, както бе изяснено, се раждат едва от известно време и принадлежат към новото поколение, това ще е знак, че те са в по-напреднала фаза на развитие" от нас.

Междувременно бе доказано, че множество малки индиго имат различен черен дроб от нас, техните "предци". Науката още не е установила с достатъчна точност настъпилите изменения в ДНК, но това неминуемо ще стане. Метаморфозата на черния дроб е наред с всичко останало естествен отговор на храната, реакция на "junk food", тоест - боклуците, които поглъщаме, за да не увреждат те здравето ни (виж Четвърта глава).

Родителите, останали без сили поради историите, в които се заплита детето им вкъщи, в детската градина или в училище, решават понякога съвместно с домашния лекар да му помогнат с определени лекарства. С тях склонното да се разсейва дете би могло по-лесно да се съсредоточи, както и - да постигне хармония със средата си. Така се предотвратява натрупването на напрежение у него.

1 Невро-психиатрично заболяване, чийто характерен симптом са тиковете, например - мултипло-моторните (мускулни спазми) с вокализация. Тиковете са бързи, обикновено внезапни и понякога много силни и резки неволни движения, които могат да възникват винаги по един и същ начин поотделно или на серии - бел. авт.

2 Мнозина учени вече доказаха, че съществуват интересни разлики между хора с ADDH и без ADDH. Статии за проведени голям брой изследвания бяха публикувани в списанието "Scientific American" и в други издания - бел. авт.

Медикаментът, спадащ към тъй наречените психо-фармацевтични продукти, който обикновено се предписва на децата с ADDH, е риталин. Други давани в такива случаи лекарства са дексетрин, цилерт, тофранил, норпрамин, катапрес, прозак, паксил, лувокс, золоф, адерал . Те са твърде комплексни като състав и оказват поголовни странични въздействия. Мненията за риталина и другите лекарства са много разнопосочни и се трансформират едва ли не в движения за и против него. Някои терапевти, лекари, психолози, родители и учители го имат направо за опасен, докато други смятат, че предоставял на децата възможно най-добър шанс (виж Четвърта глава).

Една от крачките по пътя към намирането на решение е разяснението! Най-важното е да се помогне на детето. Но без подкрепата на родителите това е немислимо. Детето се нуждае от разяснение, за да схване как се държи и да успее да промени поведението си.

Хиперактивното има вродена склонност да се движи, то обича и се нуждае от движение. Но нали човек се освобождава от стреса именно по този начин. Когато седим на едно място, организмът ни се зарежда статично. Такъв заряд обаче ни подтиква към активност. На сън това се случва автоматично. Тялото се обръща в леглото от само себе си, без да се събудим и се разтоварва. Малкото дете, което бива заставено да седи мирно, иска да изпълни желанието на майка си, но не знае как да се справи със стреса. To иска да е харесвано и приемано от нея и се страхува да не изгуби любовта й. Така изпада в ужасно раздвоение и за да не натрупа организмът му статично напрежение, се размърдва - започва да си клати крака, да чука с молив по масата и т. н. Това е нещо като предпазен клапан, през който се изпуска парата. Тези незначителни движения предпазват детето от презареждане и му спестяват необходимостта да се изправи. Ние, възрастните, сме се научили да се задържаме на едно място, ако се налага. Едно според нашите представи и навици непрекъснато шаващо или тичащо дете ни идва в повече и ни стресира допълнително.

За да останем здрави, трябва да се освободим от натрупания стрес чрез движение. Когато децата се мъчат противно на природата и потребността си да останат неподвижни, стресът също остава в телата им. Опитът да "го изпуснат" посредством по-леки движения се тълкува от нас като невнимание и липса на концентрация. Отстрани ни се струва, че не са в състояние да мируват и това ни действа изнервящо. Но тази е причината много от тях да се обръщат често или непрекъснато да мърдат насън.

Само, че подобно изпускане на напрежението не е достатъчно, a следващият ден добавя към остатъка ново количество. Тогава, за да "се спасят" от него, малките се ориентират към избягване на ситуациите, които означават стрес. Те започват да се държат така, че да ни накарат да забележим затруднението им. Обикновено на родителите се съобщава, че с детето им става нещо.

Трябва да му се обясни, че е различно, но всъщност - "напълно нормално", както и - че много други деца имат същите трудности. Важно е да се чувства прието и да знае, че останалите са наясно с причината за несъсредоточеността му, а именно - неговата различност, а не мързел или глупост. Щом разбере това, то вече няма да гледа на себе си като на изключение. Просто спешно се нуждае да му се потвърди, "че е наред".

Един от основните проблеми за индигото се съдържа в неотвратимата необходимост винаги да се приспособява към представите на заобикалящите го "нормални", които го смятат за не съвсем нормално. По отношение на себе си то обаче няма такова усещане.

Нека допуснем, че индиговите деца наистина функционират по различен начин и че тяхната ДНК е променена, с нов капацитет. В същото време неоснователно им се приписва синдромът на дефицит на вниманието и биват обявени за несъсредоточени, хиперактивни или хипоактивни.

Повечето хиперактивни биват подложени на основни изследвания по молба на училището, но обикновено не се установяват никакви мозъчни увреждания или други подобни. Често излиза дори, че имат много висока степен на интелигентност, независимо от лошия си успех в училище. Може би наистина сме свидетели на голяма еволюционна промяна, която предстои да бъде изучена в детайли?


Отличителни белези на хиперактивните деца

* Те са в непрекъснато движение, едва успяват да се задържат на едно място, неспокойни са; шарят с крака по пода, с пръсти - по различни предмети; ако седнат, трябва веднага да станат и да хукнат нанякъде.
* Проявяват очебийна разсеяност, слаба способност за концентрация и неспособност да се отдадат за по-дълго на едно и също занимание.
* Те са спонтанни, но им липсва елементът на самоконтрол и самоуправление; откликват на всеки двигателен, реагират на всеки сетивен импулс (например - на прелитащия самолет или на лампата, която светва).
* Реагират незабавно и без да размишляват, като не се съобразяват с каквото и да било.
* Излъчват неспокойствие и раздразнение, пречат на другите и не ги оставят да се доизкажат.
* Нещо сякаш ги подтиква постоянно да говорят.
* Често оставят една работа недовършена и се захващат с друга.

Допълнителни симптоми:
* несръчни, недодялани движения
* слаба връзка с реалността
* ниско самочувствие
* обезсърчение, граничещо с депресия
* способност за бързо отпочиване
* силна потребност от благосклонното отношение на родителите и учителите
* постигнатото често не съответства на високата им интелигентност
* участие във физически опасни действия без мисъл за възможните последствия

Отличителни белези на хипоактивните деца
* Движенията им са забавени и сковани.
* Те са много пасивни, не се впускат в действие, a ca сдържани и плахи.
* Липсват им вътрешни импулси, контактите им са ограничени.
* Обикновено са твърде уморени, за да предприемат каквото и да било.

Съвременният свят се отличава със светкавично разпространение на информацията и с високи скорости. Медиите, интернат и телекомуникационните системи ни предоставят огромен информационен поток. В бъдеще той ще ни създава все по-големи трудности и ще пречи на линеарното ни мислене.

Ние ще бъдем принудени да възприемаме света по-цялостно и съответно -да не мислим линеарно, а "комплексно". По всяка вероятност новите деца са готови по рождение за този род предаване и асимилиране на информацията и само днешното общество - такова, каквото е - ги обременява. Те мислят предимно в образи и лесно боравят с не-линеарни мисловни форми.

Може би вече притежават такива връзки между нервните пътища в мозъка си, които им позволяват да схванат непонятното за нас. Следващите десетилетия ще покажат дали в тяхно лице преживяваме поредния еволюционен количествен скок.