Откъс от книгата "ЯТАГАН И МЕЧ" - петлогия, чиято първа част сега се подготвя за печат. И с разрешението на автора ТОКОРАЗ ИСТО, пускам извадки от последната част, касаеща някои теми, и по-специално версията на ТОКОРАЗ ИСТО за Его-вия и Аз-овия "учител".

Текста , който пускам е недообработения вариант и само маркира изказа и основните идеи. Но пък за целите на този пост и разискването в тая тема, е напълно достатъчно. Излишно е да посочвам че текста е дълъг, и ако не се събере, ще го пусна в няколко поредни поста. Но пък в този текст се събират есенциално описанието на един духовен път.

=================================================

...............................................................................

"....Накара момчетата да седнат и заговори. От този ден нататък всеки ден след като се събуждаха сядаха и по цял ден разговаряха.

Така ден след ден дервишът им разкриваше това, до което бе достигнал като духовно ниво.

 - Първо искам да ви кажа, че в дългия си път преминах през много школи и религии. Имах късмета да се срещна с едни от най-умните хора на моето време и черпих от тях, като от извор, с пълни шепи. Не се спирах пред нищо и не робувах на никакви привързаности. Искам да знаете, че отрекох религиите не защото не съм запознат с тях и има нещо, което не знам, за да ги оценя по достойнство, а защото ги надраснах, успях да видя отвъд тях. В един момент престанах да вярвам, а когато престанеш да вярваш, религиите за теб престават да съществуват.
Но нека първо ви разкажа за себе си. Разбира се няма да ви разказвам своята биография като човек, а духовната си биография.

Винаги в своя живот съм имал усещането, че Бог е с мен. Той е някъде около мен и всичко, което правя е мисия поставена ми от Бог. Винаги съм имал твърдото убеждение, че животът ми има смисъл, че няма да мине така напразно, нахалост. После всички хора около мен започнаха да възлагат големи надежди на това, че съм специален човек. Всички признаваха, че съм най-умен, че зная много, интелигентен съм и казвам неща, които няма откъде да знам. В моя живот се случваха събития, които сочеха, че има някаква преднамереност и че аз съм специален. Така хората около мен започнаха да мислят, че аз ще създам нова религия и тя ще е истинската религия, която ще спаси техните души. Разбрах, че всички хора са като мен и всеки върви по път подобен на моя. И не съм само аз уникален, а всички хора са такива.

Години наред тази отговорност тегнеше на раменете ми. Аз също смятах, че трябва да създам нова религия. Постоянно опитвах да изведа постулатите й, но нищо не се получаваше. Единия ден извеждах едни закони, на другия ден други. А закони, който се променят всеки ден не са истински закони, докато един ден проумях, че няма нужда да създавам още едни закони. Светът и без това е окован от прекалено много закони. Светът има нужда от разкъсване на оковите. Той има нужда от духовно учение, но не от религия. Така аз създадох своето духовно учение и разбрах, че никога няма да съм създател на религия. А моето духовно учение е учение на промяната, на развитието и на духовното развитие. Това, до което достигнах като ниво е много повече от религия, това е духовен Път. Сега ще ви разкажа за него.

Първото нещо, което трябва да разберете, е това, че всеки човек е различен и живее в собствен свят. Всеки човек живее свой различен живот. Може двама души да са на едно и също място, но те преживяват нещата по различен начин. Така хората никога нямат представа за обективността, защото техния субективен момент е винаги различен от субективния момент на друг човек.

Още, когато се ражда човек, той е слаб и зависим от близките си. Още тогава човек се научава, да се wповава на други хора. Тогава той осъзнава, че ако не се придържа към по силните от него, не може да оцелее. Така човекът за пръв път става зависим от останалите хора, от тяхната сила и влияние в неговите очи на дете. След това цял живот се чувства слаб, защото смята себе си за част от човешкото общество. Той знае, че трябва да спазва законите му, ако не иска да бъде отхвърлен. За съжаление дори когато стане достатъчно голям и вече може да се справя сам, човекът продължава да живее с чувството да е зависим от обществото (другите) и тази зависимост не изчезва цял живот.

Тази зависимост и този страх от самотата определят едни от най-големите страхове на човека. Така още от малък във всеки човек се изгражда идеята, че без другите не може да оцелее. Че трябва да се присламчва към по-силните, които да го защитават и че ако остане сам ще умре. Тези страхове обуславят по нататъшния му живот. Така, още от раждането, във всеки човек се раждат с него и най-дълбоките му и добре скривани страхове.

Старецът е замисли, след малко каза:

- Всъщност това е един страх. Страх, че си непълноценен или страх от незначителността, това е най-големия страх в живота на хората.

Когато човек се ражда се случва и още нещо. Всеки човек освен, че се ражда чисто материално, има едни части, които не се раждат с него, това са части, които той взима назаем от Бог. Ползва ги само докато съществува. Така всеки човек, когато се роди осъзнава, че е изправен пред Бог, а той е малъкq слаб и гол. И така човекът разбира ,че трябва да обособи себе си. Той трябва да се самозатвори, за да отдели своите части от тези на Бог. Това е моментът, в който човек започва да съществува. Мисията на човек в този живот е да бъде различен от Бог и в същото време той чувства един непрекъснат копнеж отново да се слее обратно с Бог.
При това отделяне, човек се затваря в нещо като голям балон, - и старецът очерта с пръст нещо като кръг около себе си, така, че момчетата почти го видяха. – този балон ни отделя и защитава, той определя нашата индивидуалност, но в същото време, ни отделя от Бог или ако искате го наречете „реалността”.

Отначало ви казах, че всеки човек живее в собствен свят. Това е така, защото всеки, за да съществува, да го има е изградил тази преграда. И тази преграда макар да е прозрачна, винаги изкривява действителността. Това, че е прозрачна ни изгражда илюзията, че сме заедно, че сме да едно място, че сме общност и общество. Но всъщност ние възприемаме света по различен начин, защото всеки от нас изкривява действителността сам по себе си. И обвивката на всеки един от нас пречупва различно и е с различна дебелина. Затова много често не се разбираме. Затова по-нисшите духом смятат, че са прави, и невиждайки своята ципа се опитват да ни убедят, че те са прави и най-близо до действителността. Действителността не е толкова важна. Тя наистина е може би една, но първото нещо, което човек трябва да направи, е да научи за тази своя преграда и ако знаеш за нея, ако я познаваш, ще можеш да изчисляваш пречупването на истината, която ти правиш и да си много по-близо до Бог. Това се нарича самопознание. Това означава да осъзнаеш, че си спящ човек и едва след това ще имаш шанс да се събудиш.

Всички хора отначало са спящи и затворени в своите балони – именно защото така е устроено като се раждаме. И първото нещо, което трябва да направят е да се събудят, да станат духовно будни. Повечето хора са затворени в своите сфери и никога дори не поглеждат към другите хора и към обективността (Бог). Повечето хора, не се познават, те нямат истински живот, повечето хора живеят единствено в собствените си преживявания. Преживяванията на човек нямат връзка с религията. Християните, мюсюлманите, евреите, а и тезиq които не вярват в богq преживяват живота си по един и същ начин. Те смятат, че винаги са прави и не виждат прозрачната сфера, която ги обгражда. Преживяващите хора или тези, които сънуват, са щастливи и доволни, те не знаят друг свят освен собствения си. Понякога получават потвърждения от световете на околни преживяващи и смятат, че всички са като тях. Така те създават закони и изграждат така нареченото общество. Понеже са преживяващи искат всички останали хора да са като тях и започват да излъчват послания. Това ние наричаме общество или обществено мнение. Обществото излъчва „законите” непрекъснато и отвсякъде. Това става по най-невинен и подмолен начин. Тези постулати, правила, започват да ни бъдат вменявани още от бебета от нашите родители, от бабите, клюкарките, учителите ни. Всичко се свежда до нас като нетърпящи възражение закони. Прави това? Видя ли? Не прави това, че ще стане това! Така трябва! Това са някои от ключовите думи. Ако ги приемеш ти ставаш неосъзната част от обществото и също започваш да излъчваш същите послания. Това аз наричам „калъп”. Всички ние трябва да бъдем отгледани и възпитани по този калъп, за да живеем сред другите и обществото.

Това са спящите хора. Това, че са спящи, не означава, че не са агресивни. Понякога техните послания се налагат агресивно и брутално. Обществото не търпи различните и инакомислещите. Кладите, бесилките, войните са водени винаги в името на обществото. Винаги някой, обикновено по-силният се е опитвал да наложи своята истина над по-слабите. Хората не осъзнават, че силата не ги доближава до истината, но са подмамени от възможността да наложат тяхната истина.

Колкото по-ограничен, незнаещ, нисш духом е един човек, толкова по-убедено смята че е прав. Такива хора смятат, че познават истината, но всъщност дари не подозират, че познават единствено своя си свят и че той е ограничен. Колкото по-малко човек знае за сферата, в която е затворен, толкова по-силно е усещането му, че няма сфера и че Бог е разкрит пред него. И налагат своите възгледи като ги представят за истина само защото те самите са подведени от преживяването си за нея. Най-крайните такива хора са фанатици. Колкото по-нисши духом са, толкова по убедени са и по-агресивно се опитват да наложат възгледите си.

А хората, които познават вече своята сфера или подозират съществуването й са много по-деликатни, защото те преди всичко са преминали през всички тия собствени подвеждания.

Така света е изграден от хора, ограничени в своя си свят. Те виждат еднаквостта с останалите не по вътрешния си свят, а по това, че всички са в сфери. Това е обществото. Обществото се опитва да изгради всеки човек подобен на себе си. Спящите хора лесно се моделират, те нямат и друг избор освен да бъдат част от обществото. Най-важното нещо е да познавате себе си и обвивката, която вие самите сте създали.

- Това какво значи, учителю, че трябва всички да живеем отделно от хората ли? – попита Атанас. Той слушаше с голямо внимание думите на дервиша.

-  Не това къде живееш няма никаква връзка с това какви сте. Можеш да живееш в пещера и пак да преживяваш че си сред хората, да си зависим от тях, да са около теб, да си свързан с тях. Така и в пещератаq можеш да си „говориш с тях” и да ги заместваш в главата си. Дори като се отделиш от обществото ти можеш още повече да засилиш приказката, в която живееш. Да преживяваш означава да смесваш фантазиите си, очакванията си и въображението си и никога да не познаваш себе си или да си далеч от действителността. Разбира се има „мъдреци”, които са такива, за да задоволят своите егоистични стремежи. А можеш да постигнете това за което ви говоря живеейки и в най-големия град.

Сега нека се върнем към онзи моментq в който човек се обособява. Всъщност нещата стоят така. Бог е нашият Отец, всичко, което имаме е от него, но за да съществуваме Той има нужда от това. Бог е един огромен огън, а ние хората сме отделни искрички, за малко отделили се от огъня. Това, че сме отделени от Бог става благодарение на нашето Его. Именно то е това, което ни прави отделни личности, ние съществуваме благодарение на него. Егото е това, което ни прави отделни. Егото ни кара да бъдем това което сме. И ако Егото е това, което ни отделя от Бог, в нас през цялото това време има още една част, която се нарича Аз. Аза е това, което ни казва, че един ден ние отново ще се завърнем при нашия създател. Ще се завърнем отново там, откъдето сме тръгнали. Аза е паметта за смъртта на Егото.

Най-важното за всеки човек е да познава своето Его и Аз. Егото и Азът не могат да съществуват разделени. От момента, в който имаме Его, се появява и Азът и те са постоянно обвързани. Някои хора мислят, че Егото е лошо, а Азът добър, това не е вярно, това просто са двете същности на всеки човек. За да бъдеш духовно буден човек, трябва да познаваш и двете си същности и да живееш чрез тях. Повечето хора живеят само чрез Егото си и затова ги нарекох егоисти. Повечето хора действат единствено от Егото си. Егото е нещо като малко човече, което си живее в нас, но то има много интересна същност. То непрекъснато иска да обсебва Аза. Най-доброто нещо за Егото е да обсеби Аза и човек да мисли, че действа от името на Аза, но да действа от Егото. Така, когато човек казва първото изречение и най-важно, което го самоопределя „Аз съм!”, всъщност Аз е Азът, но „съм” е всъщност проява на Егото. И така, когато човек казва „Аз съм!” той мисли, че разкрива себе си, но всъщност то показва, че Азът на човека е превзет от Егото. И така Егото иска да обсеби Аза и човек да не го познава. Той да си мисли, че това е той и е единственото нещо, което има.

Егото има една същност – то иска да притежава. Егото иска да има повече и повече и никога не може да бъде заситено. То може да се разширява до безкрай, като се стреми да „завзема”, да привлича, да стреми. Затова хора, които са подвластни на Егото никога не могат да се заситят, колкото и да притежават. И колкото и да се опитват хората да се заситят няма да успеят и никой не е успял. Решението е да се откъснете от Егото си.

Егото не може да бъде унищожено, докато човек е жив. То трябва да бъде ограничено и човек да не му робува, а да го контролира и овладее в експанзията си. Първото нещо в пътя на всеки човек, претендиращ, че е стъпил на духовния път, е да познава Егото си и да може да го различи от Аза си. Егото се опитва да погълне Аза, да застане пред него и да действа от негово име, да го подмени.

Егото е играч, то се опитва да обсеби целия живот на човека. То се опитва да отговори на всички желания на човека. Обича да бъде в центъра на вниманието, на сцената под светлината на факлите. То е живо същество и се храни от вниманието на човека. Егото се опитва да се вкопчи в Аза и двете да бъдат неразделни и човека да не може да ги различи. То действа така. Дайте ми една аспра ("аспра" – дребна сребърна монета)!

Като каза това дервишът посегна и Иван му подаде една сребърна пара. От едната страна беше гравирана главата на някой султан, а от другата страна туграта му ("тугра" - калиграфски надпис с арабски букви на името на султана, султански подпис. Сума или стойност на монетата не се изписваше върху турските пари. Знаеше, че щом това е аспра, значи тя съдържа 2,5 грама сребро.)

Дервишът взе парата и каза: това, което става между Егото и Аза е като тази пара. Той държеше в ръка дребната бяла пара, показа страната, върху която беше гравирана главата на султана и каза:

- Това в нашата личност. Това сме ние. Ето има лице, образ, лик. Това е Егото. Другата страна е Азът, това е Бог – каза дервишът и показа туграта. Така всичко е ясно. Но всъщност ситуацията е такава: той подпря аспрата между показалеца и палеца, а след това я перна с нокътя на средния пръст на другата ръка. Монетата се завъртя. – Погледнете! – каза той.

Момчетата се взряха в бързо въртящата се монета. Образите се бяха смесили.

- Всъщност нещата стоят така. Всеки преживяващ човек се намира в такова състояние при него всичко е смесено. Докато човек е преживяващ, той е така. Когато тръгне в пътя на духа, той спира въртенето.